Повечето хора се учудват, като им кажа, че не мога да спя, когато се возя в кола. Впрочем това важи и за останалите видове превозни средства. Колкото и уморен да съм, очите ми са винаги вперени в пътя и всичко около него. Сякаш някаква особена магия ме впримчва.
Да пътувам е може би състоянието, в което се намирам най-близо до своята лична нирвана. Независимо дали го правя по опънат и безкраен немски аутобан или по шосе, осеяно с толкова дупки, че те всъщност са се слели в една и голямата дупка се е превърнала път, а късчетата оцелял асфалт са никому ненужни бабуни. (Чудесен пример за последното е отсечката Роман – Враца.)
Хората строят пътища, откакто съществуват. Не защото са се опиянявали от тях, разбира се. Имали са потребност да се свързват. Сигурно още тогава се е родила и манията към скоростта. Стремежът да изпревариш времето.Нещо, което Интернет днес ни предлага на практика. Във виртуалния свят всеки търси по-високата скорост. В реалния също. Затова ценени са хубавите кабели и хубавите магистрали. Кога ли обаче идва моментът, в който фиксидеята да си по-бърз задминава и оставя далеч зад себе си същността… Кому е нужен потресаващ download, ако сред милионите страници не може да намери онова, което има смисъл? Какво като хвърчиш по магистралата, ако там, където тя води, не те очаква никой?
Ето защо на фона на царските пътища обичам комай повече заобиколните. Искам да ви разкажа за един такъв.
Тръгне ли човек да се прибира от Дубровник към София през Белград, хич не му и трябва да минава през Черна гора. Но понякога така се налага. Например ако е с кола с временни номера. Това за митничарите в Босна и Херцеговина явно е равносилно на първородния грях, защото няма да пуснат шофьор с такова возило да мине транзит. Или поне – без да се е разделил с баснословна сума.
С Тодор, който освен изключителен приятел е и задължителен шофьор при подобни пътувания, направихме кръгом от КПП-то, където бдят тези своенравни балканци. Помислихме минута и решихме, че не ни остава кой знае какъв избор освен да потеглим на юг.
От босненското КПП до другото – с Черна гора, е един хвърлей. На Балканите е така. Граници бол. Докато чакахме опашката да се източи край ленивите служители в униформи, погледите ни привлече табела. С нещо като карта. От нея ставаше ясно, че стигнем ли Котор, ще трябва да се вием като стоножка безброй километри до старата столица Цетине, заобикаляйки природния парк Ловчен. Другата алтернатива съвсем не ни хареса – още надолу през Албания. И хоп тогава видяхме една лентичка на картата. Ако тръгнехме по нея, изглеждаше сякаш ще скосим по диаметъра на тази иначе гигантска окръжност. Лентичката се предполагаше да е шосе според табелата. Факт – в нашата си карта отсъстваше. Но пък неизвестното привлича.

Табелата с картата
Веднъж стъпили на черногорска територия, установихме, че в тази малка балканска държава няма и един прав участък. Завой след завой. Шосето обаче се виеше край Которския залив и гледките, обагрени в меките цветове на есента, компенсираха тази своеобразна въртележка. Стигнахме Котор, където трябваше някъде да е и нашата отбивка. Успяхме да я хванем. По-скоро по случайност.

Которският залив отдолу
Пътят веднага се устреми нагоре. В буквалния смисъл. С всеки изминат метър си давахме сметка, че тази отбивка може и да скосява, но го прави през възправящата се пред нас сурова планина. И ако досега характеристиката на трасето беше завой след завой, то сега стана завой в завоя. Така или иначе връщане назад нямаше.
След десетина минути, изкачили се вече на сериозна височина, изведнъж набихме спирачки. Винаги съм смятал, че не човекът се придвижва по пътя, а пътят води човека. Нашият път в този ден ни бе довел до една от най-шеметните гледки, които съм виждал. Обгърнат от зъберите на върховете, в краката ни искреше заливът. Не съм маниак на техниката, ала тогава съжалих, че фотоапаратът ми е обикновена „сапунерка”. Но пък нали окото запечатва по-велики снимки и от най-мощния обектив. Вярно, не са в хартиен или дигитален формат.

Которският залив отгоре
Спирахме на всеки завой. Уж гледаш все тоя същия ненагледен залив, но от друг ракурс, който го прави напълно различен. Не искам и не мога да описвам видяното. Така е с истинските неща.

Друго късче от залива
Превалихме билото и заливът остана назад. Очакваха ни много километри и безброй завои. След още 14 часа почти непрекъснато шофиране стигнахме в Белград към полунощ и… се загубихме. И тъкмо когато мислехме, че няма да намерим хотела, се оказа, че сме спрели точно до него. Пътят винаги е мъдър…