Празните думи не правят празника

Публикувано на 03.03.2011 от admin

Не разбирам тия „патриоти”, чийто единствен начин да обичат България е като мразят Русия. Горките многострадалци чакат всеки 3 март, за да ни опръскат със сълзите си за лошия цар Александър Втори. Освободил ни бил заради имперските си интереси. Да бяхме почакали още един век, за да ни освободи Шести американски флот направо, м? Заради флотския си алтруизъм примерно. Пък и поради що жалеете? Някога на Шипка българските опълченци и руските солдати са воювали рамо до рамо за свободата на България. Днес в Кандахар българските наемници и американските солджъри воюват рамо до рамо за покорството на други народи.
Също тъй невнятни са ми още една група „патриоти”. Любимото им мезе след първата чаша са клишета като „България на три морета”, „Турците и циганите на сапун”, „Славното българско оръжие срещу нефелната българска дипломация” и подобни. Като свършат чашите и започне махмурлукът обаче, започват да попържат „тая шибана държава” и „тоя шибан народ”, понеже „политиците са за затвора”, „монополистите с тока, водата и парното са съвременните кърджалии” и още подобни. Потрисат се от мръсотията – докато мятат боклука, където им скимне. Беснеят заради застрояването на зелените площи – докато паркират голфа си в кварталната градинка. Възмущават се от подкупните катаджии – докато летят с 200 в насрещното. Обичат родината си – докато мразят сънародниците си.
Хубаво е човек да се интересува от историята. Още по-хубаво е да я разбира. Добре е човек да се вълнува от неуредиците в държавата. Още по-добре е проумее, че справянето с тях започва от собствения му дом.
Празните думи не правят празника. Затова дано слушаме по-малко от тях. Вместо това нека послушаме една прекрасна българска песен.
Честит празник!

Публикувано в Разни | Етикети: , , , , , , | Коментирайте

Загадъчни визитки

Публикувано на 20.02.2011 от admin

За пръв път такава визитка видях у Пешо Миленков, бившия вече шеф на САП България. Просто едно квадратче с баркод. Нищо друго – нито претенциозно фирмено лого, нито тежка мениджърска позиция. Само загадъчна плетеница от пиксели.
Хрумването ме очарова ни мига. В детските години енигматичните задачки от типа на ребусите бяха най-любимата ми част от вестникарските страници. След години, когато вече на свой ред работех във вестник, за съжаление те тотално бяха изместени от ширпотребните кръстословици и судоку-та.
Смятам, че е наистина оригинално да връчиш на партньорите си визитка-ребус. Разгадаването й не е никакъв проблем, разбира се. Всеки смартфон има приложение, което с помощта на камерата разчита баркода за секунда. Въпреки това е необходимо известно усилие. Нужно е малко повече от машиналното пъхване на стандартната визитка в джоба. А такова по-специално усилие ще бъде положено от човека, комуто си дал своето ребусче, само ако наистина се интересува от теб. Обади ли ти се след това, значи може и да не е просто фалшива бизнес любезност. Така визитките в някакъв смисъл престават да бъдат като стоки на битпазара, където се опитват да впечатлят купувача с шрифт, цветове, форма, материя на хартията и дори мирис (да, получавал съм визитка, която ухаеше на портокалова есенция!). Вместо това стават някак по-скучни на външен вид, но по-интересни като съдържание.

Визитките са като стока на пазара

Ами да, така можеш да си направиш няколко вида визитки. Наглед ще изглеждат еднакво. Но четецът на баркода ще изкарва пред различните получатели различна информация. Например тези, които са ти симпатични, биха могли да виждат и адреса на любимия бар, където да се присъединят за по бира. Тези, които са ти неприятни, можеш да подразниш, като сложиш само името си, нищо повече. Варианти много, стига човек да си впрегне въображението.
P.S. В баркода, който съм пуснал, има просто линк към блога ми :)

Публикувано в Разни | Етикети: , , , , , , | 1 коментар

Рим, та Рим! А Остия Антика?

Публикувано на 18.02.2011 от admin

90 % от познатите ми колабират, когато чуят, че Рим е на последните места в личната ми класация на европейските столици. Ама как можело – та нали аморе, романтика, папата, древността. И още не знам какво си… Ами – може. За мен той е шумен, мръсен и някак прекалено хаотичен.
Като ще е Рим, нека да е Остия Антика! Намира се на 30 километра западно от италианската столица практически на брега на морето. Остия била в древността за Рим онова, което Пирея е за Атина. Ключово пристанище със свой собствен чар. Днес Остия е място встрани от туристическия поток, запазило духа на времето.

Археологическият комплекс тъне в зеленина

Ако искате да се върнете назад в миналото, трудно ще го постигнете на Колизеума или Форума. Тълпящите се там японци никак не приличат на древни гладиатори.

Остия Антика - по-добрият Рим

Нито задължителните им фотоапарати „Никон”, „Канон” или „Сони” наподобяват антично въоръжение. Гладиатори с мечове няма да видите и в Остия. Но пък без навалицата от туристи общуването с останките носи различно усещане.
Екскурзовод не ви е необходим. Тръгнете просто без план и не следвайте само големите пътеки.

Позирам като експонат

За най-любознателните има табели с богата информация. За авантюристите – не чак толкова зловещи подземни лабиринти, където максимум да срещнете мъртъв бял папагал. А за мечтателите – безброй уединени кътчета.

Публикувано в Чужбината | Коментирайте

След EXIT винаги идва ENTER

Публикувано на 07.02.2011 от admin

Всяка година в началото на юли край брега на Дунав в Нови сад се събират над 50 000 души. Причината е един от най-големите музикални фестивали в Европа – EXIT. Всевъзможни стилове и изпълнители си дават среща за 4 дни на повече от 20 сцени, разположени в старата крепост Петроварадин. 11 километра електрически кабели са били необходими през 2010-а за захранването с ток на фестивала. Това е едно число, което може би дава известна представа за мащабите на събитието.

Моби редуваше песните си с нецензурни коментари за политиката на САЩ

Вярно е, че България започна постепенно да се превръща в дестинация за големите в музиката. Но изпълнителите, които могат да се видят наживо на 500 км от София, едва ли ще дойдат накуп някога у нас. Имена като Mika, Placebo, Moby, Chemical brothers, Prodigy, Lily Allen, Missy Elliott плюс всички топ диджеи говорят сами за себе си. И това само за последните 2 години. За тази участие вече са потвърдили Portishead!

Всъщност едва ли аз съм най-големият специалист по EXIT. Все пак отидох за първи път чак на юбилейния 10-и фестивал през 2009 г. Бях чувал възторжени отзиви далеч по-рано, но все не успявах да се наканя. После си дадох сметка какво съм пропускал.

Макар и да съм бил само 2 пъти обаче, определено мога да предложа някои полезни съвети.

  • Най-доброто място за отсядане е огромният къмпинг, който организаторите изграждат всяка година. Цените на хотелите са безумно надути. Ако наемете стая, вероятно ще се наложи да я делите с хазяите си. Пък и истинският купон е сред шумния Вавилон от палатки.
  • Пригответе си тапи за уши, ако имате проблеми със съня. Енергията на англичаните (втората по численост националност на фестивала след сърбите) да се смеят, пеят, правят шумно секс, крещят или дори вият по всяко време на деня и нощта е практически неизчерпаема.
  • Опънете палатката по-навътре от пътеката. В противен случай рискувате върху нея да припадат обитатели на къмпинга от западни държави, нокаутирани от досега с източен твърд алкохол.
  • Слънцето започва да напича към 8 сутринта и палатката бързо се превръща във фурна. Единственият начин да продължите съня е като се изнесете в горичката в горния край на къмпинга.

    Скорбутчо, както бе кръстен веднага, ще ви пази, докато се криете от палещото слънце в горичката

  • В къмпинга има щандове с всякакви видове храна за през деня. Вечер поне аз не бих пропуснал доматената чорба в „Мачак” – опушено заведение, което се намира на централната улица в старата част на града и е на път от къмпинга към крепостта.
  • Не ползвайте таксита освен по изключение. Ако все пак се наложи, се договорете предварително за цената. По време на фестивала е урожаят на копърките.
  • Най-добрият час за интернет е на връщане рано сутрин в къмпинга, стига да имате останали някакви сили. Тогава ще избегнете чакането на протяжна опашка, за да проверите пощата си или да се похвалите във Фейсбук на чий концерт сте били снощи.
  • Най-добрият час за душовете е около обяд. Така ще се вмъкнете между двете големи опашки – на по-ранобудните, ставащи към 10, и на тотално круширалите, които се излюпват между 2 и 4 следобяд.
  • Най-добрият час за изпитанието, наречено посещение в химическа тоалетна, е сутрин, непосредствено след като са ги почистили. Тогава изглеждат почти комфортно.
  • Увлечени в изтощителния ритъм на фестивала и живота в къмпинга, не пропускайте да се разходите из Нови сад. Градът е много красив. Обитателките му също.

    David Guetta и още 25 000 посрещат изгрева на миналогодишния EXIT

  • Приемете за неизбежно, че през 4-те дни на EXIT ще бъдете многократно настъпвани, блъскани, дори удряни (не нарочно) или поливани с бира.Посетителите на фестивала са наистина много! Особено в последните два дни – събота и неделя.

    Тълпата е голяма и ако не ви залеят поне веднъж с бира, значи не сте били на EXIT

  • Искате ли челни места за любимата група, ако тя е на Main stage, по-добре лактите ви да са здрави и да имате излишна доза нахалство, за да си пробиете път. Това се отнася и за Dance arena, където пускат диджеите.
  • Проучете предварително програмата и внимателно преценете как да съчетаете нещата. Не можете да видите всичко, а ако имате план, ще спестите време от излишно обикаляне – разстоянията не са малки!
  • Не подценявайте малките сцени – неизвестни и дори ъндърграунд изпълнители на тях могат да ви изненадат изключително приятно.
  • Посетете задължително Silent disco-то. Дори и само за да станете за кратко част от групата на подскачащите със слушалки на глава, които околните гледат като луди, просто защото не чуват нищо.
  • Когато се уморите, из крепостта са разхвърляни няколко закътани, но много симпатични местенца за почивка. A в chillout зоната настава същинското размазване.

И накрая: Отидете на EXIT и открийте собствени практични съвети за върховно прекарване. Ще поискате да направите ENTER отново!

Публикувано в Разни | Етикети: , , , , , , | 1 коментар

Белият храм на морския Лозенец

Публикувано на 05.02.2011 от admin

„Алкохол” никога не е било от любимите ми места в София. Да, ходил съм 2-3 пъти, но всеки път съм се убеждавал, че нещо в атмосферата на този клуб куца сериозно. Нямам ясно и аргументирано обяснение защо е така. Може би е от разположението под земята. Или от схлупения таван. Или пък няма някаква ясна причина. С клубовете е като с хората. Понякога просто не са ти симпатични.

През лятото на 2007 г. тъкмо се бях завърнал от Германия, където поживях 7-8 месеца. Колкото една недоносена бременност. Чувствах се зареден с енергия и естественият й отдушник трябваше да се окаже родното Черноморие. Така една вечер след много кумене дали да се излиза или не се озовах в нашумелия вече „Алкохол бийч”. Намираше се на големия плаж в пукащото се по шевовете от курортисти някогашно тихо село Лозенец.

За разлика от софийския му събрат този „Алкохол” ме опияни от първата секунда. Въздушният изцяло бял интериор, ленените материи, бризът, шумът на морето и, разбира се, страхотна музика. Бил съм и преди, и след в други плажни заведения, но никое не може да измести от спомените ми това.

Наближи полунощ и изведнъж край масите и столовете започнаха да щъкат все познати лица. Оказа се, че едва ли не цяла София се е изсипала тук. И то тази част от София, която познавам. В столицата все нямаме време да се видим, но пък морето ни събра. Веселба!

Снимка Alcohol beach

Снимка Alcohol beach

Най-смешно обаче стана, когато за капак съгледах Биляна – съученичка, с която не се бях виждал от абитуриентския бал. Само бях чувал, че е станала манекенка. Все пак не бях 100 % сигурен, че е тя. Затова отидох при нея с репликата: „Ако не се казваш Биляна, ще прозвучи като идиотско начало за свалка, но мисля, че се познаваме”. Тя ме погледна за 2-3 секунди и започна да се смее, докато навъсените погледи на мъжете от масата й се фокусираха в мен. Наложи са да ги успокоява, че съм просто стар съученик.

А след това започна да пуска Sandy Rivera… Голям!

Когато човек се чувства най-добре, времето предателски лети най-бързо. Бурната нощ в „Алкохол бийч” неусетно се превърна в ден. Изгрялото слънце започна да напича изстиналия пясък. Чувствах се толкова уморен,че от клуба минах двайсет метра и легнах на плажа. Заспах непробудно.

Посрещане на изгрева

Посрещане на изгрева, август 2007

На следващото лято стана ясно, че „Алкохол бийч” няма да го има. Управителите на клуба не се бяха разбрали с концесионерите на плажа, нещо такова. Един ефирно бял храм на нощта изчезна, май завинаги. От тогава пак всяко лято минавам през морския Лозенец, колкото да изпия по един коктейл в By the way. Но не е същото…

Публикувано в Релакс | Етикети: , , , , , , , | Коментирайте

Тайният път на Черна гора

Публикувано на 03.02.2011 от admin

Повечето хора се учудват, като им кажа, че не мога да спя, когато се возя в кола. Впрочем това важи и за останалите видове превозни средства. Колкото и уморен да съм, очите ми са винаги вперени в пътя и всичко около него.  Сякаш някаква особена магия ме впримчва.

Да пътувам е може би състоянието, в което се намирам най-близо до своята лична нирвана. Независимо дали го правя по опънат и безкраен немски аутобан или по шосе, осеяно с толкова дупки, че те всъщност са се слели в една и голямата дупка се е превърнала път, а късчетата оцелял асфалт са никому ненужни бабуни. (Чудесен пример за последното е отсечката Роман – Враца.)

Хората строят пътища, откакто съществуват. Не защото са се опиянявали от тях, разбира се. Имали са потребност да се свързват. Сигурно още тогава се е родила и манията към скоростта. Стремежът да изпревариш времето.Нещо, което Интернет днес ни предлага на практика. Във виртуалния свят всеки търси по-високата скорост. В реалния също. Затова ценени са хубавите кабели и хубавите магистрали. Кога ли обаче идва моментът, в който фиксидеята да си по-бърз задминава и оставя далеч зад себе си същността… Кому е нужен потресаващ download, ако сред милионите страници не може да намери онова, което има смисъл? Какво като хвърчиш по магистралата, ако там, където тя води, не те очаква никой?

Ето защо на фона на царските пътища обичам комай повече заобиколните. Искам да ви разкажа за един такъв.

Тръгне ли човек да се прибира от Дубровник към София през Белград, хич не му и трябва да минава през Черна гора. Но понякога така се налага. Например ако е с кола с временни номера. Това за митничарите в Босна и Херцеговина явно е равносилно на първородния грях, защото няма да пуснат шофьор с такова возило да мине транзит. Или поне – без да се е разделил с баснословна сума.

С Тодор, който освен изключителен приятел е и задължителен шофьор при подобни пътувания, направихме кръгом от КПП-то, където бдят тези своенравни балканци. Помислихме минута и решихме, че не ни остава кой знае какъв избор освен да потеглим на юг.

От босненското КПП до другото – с Черна гора, е един хвърлей. На Балканите е така. Граници бол. Докато чакахме опашката да се източи край ленивите служители в униформи, погледите ни привлече табела. С нещо като карта. От нея ставаше ясно, че стигнем ли Котор, ще трябва да се вием като стоножка безброй километри до старата столица Цетине, заобикаляйки природния парк Ловчен. Другата алтернатива съвсем не ни хареса – още надолу през Албания. И хоп тогава видяхме една лентичка на картата. Ако тръгнехме по нея, изглеждаше сякаш ще скосим по диаметъра на тази иначе гигантска окръжност. Лентичката се предполагаше да е шосе според табелата. Факт – в нашата си карта отсъстваше. Но пък неизвестното привлича.

Табелата с картата

Табелата с картата

Веднъж стъпили на черногорска територия, установихме, че в тази малка балканска държава няма и един прав участък. Завой след завой. Шосето обаче се виеше край Которския залив и гледките, обагрени в меките цветове на есента, компенсираха тази своеобразна въртележка. Стигнахме Котор, където трябваше някъде да е и нашата отбивка. Успяхме да я хванем. По-скоро по случайност.

Которският залив отдолу

Которският залив отдолу

Пътят веднага се устреми нагоре. В буквалния смисъл. С всеки изминат метър си давахме сметка, че тази отбивка може и да скосява, но го прави през възправящата се пред нас сурова планина. И ако досега характеристиката на трасето беше завой след завой, то сега стана завой в завоя. Така или иначе връщане назад нямаше.

След десетина минути, изкачили се вече на сериозна височина, изведнъж набихме спирачки. Винаги съм смятал, че не човекът се придвижва по пътя, а пътят води човека. Нашият път в този ден ни бе довел до една от най-шеметните гледки, които съм виждал. Обгърнат от зъберите на върховете, в краката ни искреше заливът. Не съм маниак на техниката, ала тогава съжалих, че фотоапаратът ми е обикновена „сапунерка”. Но пък нали окото запечатва по-велики снимки и от най-мощния обектив. Вярно, не са в хартиен или дигитален формат.

Которският залив отгоре

Которският залив отгоре

Спирахме на всеки завой. Уж гледаш все тоя същия ненагледен залив, но от друг ракурс, който го прави напълно различен. Не искам и не мога да описвам видяното. Така е с истинските неща.

Друго късче от залива

Друго късче от залива

Превалихме билото и заливът остана назад. Очакваха ни много километри и безброй завои. След още 14 часа почти непрекъснато шофиране стигнахме в Белград към полунощ и… се загубихме. И тъкмо когато мислехме, че няма да намерим хотела, се оказа, че сме спрели точно до него. Пътят винаги е мъдър…

Публикувано в Пътища | Етикети: , , , , , , | 1 коментар

Да вечеряш на тавана

Публикувано на 02.02.2011 от admin
Снимка www.tavan.bg

Снимка www.tavan.bg

Емо Б. е изключително забавен човек. Способен е да ме разсмее ей така – от нищото. Освен този му блестящ талант има и дарбата да ме изненадва с непознати за мен заведения. А това не е толкова лесно. Все пак работата ми включва доста срещи и предполага да съм наясно с картата на софийските светилища за чревоугодници.

За „Таван“ обаче научих от Емо. Намира се в една от нароилите се бизнесгради на “България“.  От другата страна на булеварда е хотел „Феста“. Там, в прилежащия чалга бар, казват, били акуширани и круширани много розови романи между силиконови национали и футболни плеймейтки (или пък беше обратното).

За да намери човек правилния вход към ресторанта, му е нужен GPS и малко търпение. Но пък усилията по ориентиране си заслужават. Заведението е разположено на 12-ия етаж. Непушачите са заточени на фаталния 13-и. И от двата обаче се открива фантастична гледка към булеварда и планината, а в обратната посока към центъра на столицата. Това, разбира се, ако предвидливо сте запазили маса до прозорците.

Цените са леко височки. (Впрочем един приятел ги определи като „нормални“ – въпрос на гледна точка, предполагам). Заради това и сред клиентите има доста чужденци.

Персоналът е болката на не едно заведение. В България не е рядкост сервитьорката да ти се тросва цяла вечер, защото примерно барманът я е зарязал и вече е насочил вниманието си към колежката й. Обслужването в „Таван“ обаче е на висота по отношение на вежливостта. Е, случва им се да забравят някоя поръчка. Или да са по-мудни от обичайното. А веднъж се натъкнах и на чаша, по която имаше петна. Не мръсна, просто не избърсана след измиването. Като се има предвид, че „Таван“ е открит наскоро, да ги наречем грешки на растежа.

Интериорът, без да е впечатляващ, действа успокояващо. Отсъствието на натрапчива музика също допринася за една атмосфера, идеална за разговори. Било по бизнес, било по любов!

Кухнята е онова, което пък грабна поне мен особено силно. Менюто не прелива от всевъзможни импровизации, а залага на лимитиран, но стилен подбор. А качеството на месото и начинът на приготвянето му са без съмнение сред най-добрите в София. В комбинация с южноафриканското розе се превръща не просто в ястие, а в наслада за стомаха. Любителите на екзотиката могат да похапнат конско (вкусът лично според мен наподобява телешкото), стига да не ги притеснява, че си угаждат с едно благородно животно. Тортата с шоколад, чието име не помня, е достоен завършек за всички, изкушени от десертите.

Силно се надявам „Таван“ да запази екипа в кухнята си дълго време. Бил съм свидетел как немалко ресторанти стартират силно и след напускането на главния готвач рязко западат.

Публикувано в Релакс | Етикети: , , , , , , , , | Коментирайте

Блогонадежден човек

Публикувано на 19.01.2011 от admin

Откакто се помня живея в блок. Което си е цяла наука. В училище отчайват децата с всякаква потресаваща справочна информация. Никой обаче не им преподава как да оцеляват в сблъсъка с дребната, но енергична бабка, която е перпетуум мобилето на всеки вход. Тя е свещен пазител на реда, самоотвержен касиер и по правило бездънен сейф на съседските сересета. Ако някой се развежда, а друг се задомява, ако бебето от петия етаж е пипнало шарка, а на осмия е имало купон – тя е човекът. Покаже ли се пролетното слънце този вездесъщ шеф на входното разузнаване започва яростна обмяна на информация с останалите бабки-разведки на пейката отпред.

Блокът е и много други неща. Асансьорът, който е зает или заседнал по презумпция. Съседът с черния джип, който запушва три коли наведнъж и си оставя обувките пред вратата. Чистачката, която е винаги по толстоевски нещастна, защото си нацвъкал кални стъпки точно след като тя е минала с парцала. Тийнейджърът от горния етаж, който надува последния хит на Андреа с децибели, способни да й спукат силикона. Тук, в блока, разбира се, е и твоят дом.

Как да живея в блок знам. Как се живее в блог обаче нямам представа. Дълго време се занимавах с писане. После разбрах, че е по-добре човек да се занимава с мислене. Там е работата, че мислите ми обикновено са като невчесан комсомолец с раздърпани дънки и татуировка през 50-те. Тоест неблагонадеждни. Но може пък това да ги прави блогонадеждни?!

На тази страница ще можете да намерите любопитни (надявам се) неща за интересни места из родината и чужбината. Мнения за различни заведения. Нещичко за филми и музика. И ако много съм ядосан – малко политика.

P.S. Един ден ще си направя заведение. Както знаете от гениалните Илф и Петров: „Пиво се отпуска само на членовете на профсъюза“. Така че присъединявайте се към блога ми! Инак никакво пиво за вас…

Публикувано в Без категория | 1 коментар